Някога малкото селище е било процъфтяващ миньорски център. А сега останките му са погълнати от гората на Балкана и тихо нашепват за своята отминала епоха.

Шешкинград е скътан в красивите и гъсти поли на Стара планина, някъде между гр. Елена и Твърдица. Той е възникнал през миналия век, за да обезпечи нуждите на голяма въглищна мина. С годините постепенно се е превърнал във важен център на миньорската индустрия у нас. В разцвета си през далечната 1969 г. неговото население е достигало 2275 жители.

За техните нужди са изникнали десетки жилищни сгради, както и голям културен дом. В миньорското градче се е оформило едно малко и сплотено общество. Обградено от красивата планинска природа и откъснато от света, то е пулсирало в свой собствен ритъм. Животът на неговите отрудени жители е преминавал дълбоко в мините. Единственото развлечение за работническите семейства се е случвало през почивните дни. Тогава са гостували множество музикални групи и фолклорни състави. А за малките деца животът е бил още по-скучен. Освен организираните учебни занятия, тяхното детство е преминавало по улиците на откъснатото селище.

Притегателната сила за повечето жители на Шешкинград е било високото възнаграждение в мините. На фона на заплатите в страната през онези години, работниците тук са били доста добре заплатени. Възнагражденията им са варирали в широки граници според изпълнението на плана. Най-ниските, които са покривали базовата норма, са били около 300-320 лв. Имало е и миньори, които са прекарвали много повече часове в галериите, вредейки сериозно на здравето си. Те са успявали да заработят нечуваните за тогава 550-600 лв.

За попълване на необходимата бройка миньори в Шешкинград са изпращани и военнослужещи. Много от тях са оставали да живеят в миньорското селище след отбиване на военната си служба. Всъщност те са били най-младите работници в минните галерии. Поради естеството на работа и най-вече изолираният начин на живот, средната възраст на миньорите е била доста висока.

Дълбочината на минните галерии е достигала до 150 м. На това ниво са били прокопани тунели с обща дължина от няколко километра. Към мината е съществувала и огромна въжена линия, както и теснолинейка, които са извозвали изкопаната руда. А добивът не е бил никак малък. Годишно от мините на Шешкинград са добивани 55000 черни въглища, които са отивали за най-големият за времето си металургичен комбинат в България – „Кремиковци“.

През годините, след като мините спират работа, повечето жилищни постройки са били разрушени. В днешно време селището е почти изчезнало и потънало в забвение. Останали са само няколко от неговите стари сгради – Културния дом и столовата, както и административния център. Те стърчат непосредствено до някогашния вход на миньорското градче, а край тях се носи злокобна тишина. Наоколо все още могат да се открият стари предмети, използвани в монотонния бит на неговите жители.

До Шешкинград се стига лесно от най-високата точка на прохода „Твърдица – Елена“. Към изоставеното градче води старо и вече компрометирано отклонение, започващо от асфалтирания път към връх Чумерна, няколко километра преди едноименната хижа (виж картата по-долу).

Това, което ще откриете там в наши дни, е една малка част от забравената история на Социализма. Това са няколко призрачни сгради, потънали сред горите на Балкана. В тях все още се спотайват много спомени, отминали емоции и неосезаемо човешко присъствие…

Препоръки: Към момента съдбата на останките от Шешкинград е неясно. На неговият някога официален вход има табела: „Частна собственост“.

Основни данни за маршрута:

Степен на трудност: 2/6

Обща дължина: 2 км (от разклона за вр. Чумерна)

Време за изминаване: 1:00 ч

Най-ниска точка: 1100 м

Най-висока точка: 1150 м

Изразходвана енергия: 200 kcal

GPS трак: изтегляне

* Посочените данни са за движение в едната посока

* В статията са използвани кадри от филма за Шешкинград с режисьор Васил Живков и оператор Иван Цонев на Студия за хроникални и документални филми – 1975 г. Той е публикуван от Ясен Цонев и може да бъде гледан тук.