Многобройните водни падове са дълбоко сгушени в един трудно проходим планински район и тяхното предизвикателно откриване е приключение за истински ценители.

Живописният район на Маджарово е отрупан с огромно количество впечатляващи места. Накъдето и да погледнеш – само красота. Край малкото градче има от всичко по много. Като започнеш от стръмните му възвишения, разкриващи приказни гледки… Към това добавиш живописните меандри на Арда, формирали един неземен пейзаж… И завършиш със скритите водопади, нарисували своята хилядолетна изваяна творба.

Именно за тези малко популярни водни бисери ще ви разкажа в моето поредно приключение. Те се спотайват някъде из необятните гори на Източни Родопи, поели в зелената си шепа самобитното Маджарово. Подобно на Медвенските скокове, маршрутът до скритите водопади край малкото градче обещаваше да ми предостави достатъчно незабравим екшън. Така и стана…

Идеята ми беше да направя един изследователски „воден“ маршрут, нещо като „Пътеката на водопадите“. Трасето, което избрах, започна съвсем лежерно, стартирайки от невероятно красивия водопад Маджарово. Той е изключително популярен и доста пълноводен през пролетта. Намира се в източните покрайнини на градчето и е много добра туристическа атракция за любители.

Отне ми малко време да прекося Гюргенско дере – реката сътворила това впечатляващо 30-метрово творение. Това усилие не беше много сложно, използвайки учтиво „услугите“ на многобройните речни камъни под водопада. Все пак има и доста по-цивилизован вариант в случай, че реката е придошла. Малко по-надолу има малко мостче, което ще помогне в подобна ситуация.

От другата страна на речното корито има добре отъпкана пътечка, която ми разкри още един стъпаловиден водопад. Той безропотно се плъзгаше в своя дълбок улей, на който определено му личеше човешката намеса, белязала неговия безспирен път. Малко по-късно, излизайки на асфалтирания път над него, причината за този допълнителен „принос“ се изясни напълно.

Отдалечавайки се постепенно от Маджарово, вървейки по вече компрометирания път за Малко Попово, вдясно от мен се разкри една огромна „рана“, останала от времето на комунизма. Това беше огромното хвостохранилище на старите оловно-цинкови мини, издигащо се над малката рекичка. Именно неговите остатъчни води някога са се изливали в нея, променяйки безвъзвратно полегатият й естествен път.

Не след дълго, за мое голямо щастие, най-после напуснах пределите на цивилизацията и поех към дивото. Добре отъпканият черен път започна при един голям завой и напред следваше извивките на малкото речно корито. Последното нещо, което все още не се вписваше в пейзажа, бе голямата поилка за прилепи, изградена по някоя от многобройните европрограми. Мястото, в което попаднах след нея обаче, започна тихо да ми нашепва за своята малко позната и неподправена с времето красота. А последните следи от човешка дейност постепенно останаха зад гърба ми…

Поех наляво по речната клисура и се потопих дълбоко в емоция от преживявания. Фантазията на малкия поток бе създала един прекрасен живописен ландшафт, по който можеш да се прехласнеш. Красивите творения, покрай които преминавах ставаха от хубави по-хубави. Тяхната разнообразна обаятелност бе наслада за окото и истинско удоволствие за душата. Но заветната цел бе да открия последния и най-висок воден праг – красив водопад, чиято струя полита от десетметрова височина.

Благодарение на това, че постепенно пътеката изчезна безследно, преживяването стана още по-пълноценно. Недалеч напред, пред очите ми, загадъчно изникнаха няколко големи и причудливо оформени скали. Дали те щяха да бъдат финала на приключението в днешния прекрасен ден!? По всичко изглеждаше, че именно в тяхната прегръдка се крие и крайната цел. За моя радост обаче, от тях всъщност започна истинският екшън. В пълния смисъл да думата…

След примамливо лекото трасе, което се откри след въпросните скали, нещата очаквано „загрубяха“.  Дълбоката клисура постепенно се стесни, а обраслото поречие започна да предизвиква моето въображение. С всяка малка крачка напред трябваше да намирам най-възможния за преминаване маршрут. На места лутайки се в буйната и бодлива растителност, а на други – преодолявайки видимо непрестъпни скали. Но всяка една стъпка бе празник за сетивата, защото природата бе изключително щедра…

Достигайки до едно тясно проходче в скалите, тъкмо когато се чудех има ли начин да продължа напред, времето активно се включи в моето диво приключение. Награди ме с лек и приятен дъждец, напомняйки ми поговорката: „Внимавай какво си пожелаваш“. За мой късмет, точно там където бях в момента, имаше една удобна скална козирка, която с удоволствие ме приюти. Гледайки игривите водни пръски, имах достатъчно време да си набавя необходимата енергия и избера верния път.

Дъждът бе кратък, а емоциите не съвсем. Защото още малко нагоре, след поредните водни бисери на реката, клисурата започна да става малко по-благосклонна. Дъното й стана гладко и скалисто, а в далечината започна да се чува жадувания мелодичен звук. Звук, който те кара да се усмихнеш с удовлетворението на маратонец, прекосил успешно финала…

Действително, последният и най-очакван водопад бе с поразителна височина в сравнение с останалите. Въпреки, че не бе толкова пълноводен в момента, той излъчваше някаква дива и недокосната красота. Игривата му водна струя се спускаше плавно и магнетично по своя десетметров скален пиедестал, напълно неподвластна на времето…

Реших да се насладя на тази природна творба и от по-различен ъгъл. Качването до най-високата точка на водния праг не бе особено трудно. Релефът наоколо е достатъчно полегат и с малко повече внимание достигането ми до горе се оказа лесно предизвикателство. И тъкмо когато се радвах на затрогващата гледка и правех последните снимки, започнах да предвкусвам поредната превратност. Някъде далеч в околността кравите, които волно си пасяха наоколо, започнаха да мучат обезпокоително. Чу се и характерния пронизващ гръм в небето…

Въпреки рязко настъпилия сумрак, стана ми кристално ясно, че екшънът все още продължава. Трябваше бързо да реша как да продължа. На това високо място бях удобна цел за някоя заблудена мълния. Вариантите пред мен не бяха много. Връщането по речната клисура щеше да е твърде бавно, а заради скалистия и открит терен – даже опасно. Алтернативата беше да поема отново в неизвестното, следвайки животинските пътеки, изпъстрили горите над речния пролом.

Проливният дъжд и гръмотевиците, които се сипеха от небето, бързо ме накараха да хвана гората. Пътеката беше добре отъпкана и не беше трудно да се следва. Но положението се влошаваше все повече и повече. Освен усилващият се вятър, имах удоволствието да се „порадвам“ и на пролетна градушка. Изненадващо обаче, всичко приключи така, както и започна – бързо и неочаквано. Неусетно стигнах до черен път, който ми даде приблизителен ориентир къде се намирам. Той ме изведе успешно точно на мястото, където е изградена поилката за прилепи. А времето отново се усмихна и доволно приветства моето завръщане в цивилизацията. Бях мокър, но удовлетворен от приключението. Отново си припомних старата българска поговорка. И отново си пожелах от същото…

Препоръки: Маршрутът до Маджаровските скокове е див и предизвикателен. Той не е подходящ за неопитни туристи. В някои от неговите непроходими участъци се налага използването на мачете. А най-вероятно през топлите месеци реката понамалява, а с това и възможността за едно пълноценно приключение.

Основни данни за маршрута:

Степен на трудност: 4/6

Обща дължина: 5 км

Време за изминаване: 2:30 ч

Най-ниска точка: 200 м

Най-висока точка: 450 м

Изразходвана енергия: 400 kcal

GPS трак: изтегляне

* Посочените данни са за движение в едната посока