Едно малко по-различно авантюристично приключение извън отъпканите туристически пътеки на България…

Отдавна имах идея да достигна до нос Емине по южния черноморски бряг. На сателитните снимки ясно се виждаше, че съществува една тясна ивица край високия му скалист релеф. Това предоставяше възможност за едно предизвикателно крайбрежно приключение. Разбира се, трябваше да се вземат под внимание няколко важни фактора за успех на начинанието. Предвид характера на терена и неговото разположение беше необходимо условие времето да не е горещо и по-важното – да няма голямо вълнение.

И така, в един приятен септемврийски ден, в който прогнозите вещаеха слънчево време поехме към Южна България. Най-близката и подходяща точка, до която можеше да се достигне с автомобил се явява ваканционно селище Елените. Това е малък курортен комплекс, който се намира по южните склонове на Стара планина – точно там, където тя докосва морето. Интересното е, че той е бил замислен като парк в далечната 1985 г, но в настоящият момент се доближава до поредното бетонно гето.

За да излезем на плажната му ивица хванахме една тясна алея, която ни изведе на безлюдния по това време на годината бряг. Поехме по пясъка на север наслаждавайки се на красивите панорамни гледки и закачливия прохладен бриз. В далечината се виждаше и нашата заветна цел – полегатите гористи възвишения на Балкана, попадащи в прегръдката на морето.

След като свърши плажът на Елените продължихме по добре оформена пътечка. Това ни обнадежди, че поне една част от маршрута ще е щедър към нас. Но уви, малко по-нататък нещата придобиха нормалният си вид – една тясна скалиста ивица, промъкваща се елегантно между морето и планината. Но пък това ни предлагаше интересни, а понякога и малко изненадващи гледки…

Не след дълго, когато и последните следи от цивилизацията останаха далеч назад, в морето ненадейно „изплува“ неголяма ферма за миди. Но по-впечатляващото нещо, което привлече нашето внимание, бе красивата рибарска хижа, изникнала сред нищото. В този момент обаче, забелязахме и надвисналите над главите ни черни облаци. Някъде навътре в морето вече си валеше обилно. Ех, тези наши синоптици…

Решихме да продължим приключението надявайки се дъждът да ни подмине. Така и стана, благодарение на североизточния вятър, който започна леко да се усилва. Релефът напред леко се промени – камъните станаха по-големи, а скалите надвисваха заплашително все повече над главите ни. Тук-там преминавахме край тесни животински пътечки, които можеха да ни послужат за напускане на брега, ако вълнението ненадейно се усили.

Изневиделица се озовахме на една малка закътана полянка край брега. Беше изключително изненадващо да откриеш такъв зелен оазис насред скалистата пустош. Мястото беше много уютно и идеално за кратка почивка с продоволствена подкрепа. А след като го разгледахме по-отблизо се оказа, че все пак то не е толкова недостъпно по „суша“. До него достигаше сравнително удобен черен път от гората, което беше предпоставка за неговата сравнително немалка популярност.

Продължихме напред и след около час пред нас изникна малко диво плажче, скътано някъде между скалите под село Емона. Мястото бе някак странно – хем облагородено, а в същото време захвърлено накрай света… Това беше и нашата планирана точка, в която трябваше да напуснем дивото крайбрежие и рязко да свърнем към урбанизацията. Но преди това ни оставаше да направим финалния „спринт“ от 2 км до негостоприемния скалист „връх“ на нос Емине…

Постепенно скалната пътечка между море и планина започна съвсем да се свива. На места се надпреварвахме с вълните, за да продължим бавно напред. След още доста интересни и екстремни моменти, подплатени с всеобятната морска панорама наоколо, най-накрая бяхме на морския връх на Стара планина. Мястото, на което се озовахме, бе силно поразително и същевременно много екстремно. От едната страна морските вълни се разбиваха буквално в краката ни, а зад нас се издигаше отвесната стена на планината. А над главите ни бяха надвиснали 30-метрови ронливи скали, които можеха да се свлекат съвсем неочаквано. В този момент притокът на адреналин ни заливаше усилено, но атмосферата бе просто хипнотизираща…

И така, след като напуснахме тясната и „неотъпкана“ брегова ивица, поехме нагоре по черния път от малкия див плаж. След кратко изкачване, което ни напомни, че крайбрежната разходка ни е уморила доволно, се озовахме в покрайнините на Емона. За миг спряхме за да се порадваме на панорамата. Неголямото село се разстилаше плавно по най-източните хълмове на Балкана, в края на които ясно се открояваше сградата на красивия морски фар на нос Емине.

Оказа се, че малкото населено място притежава богата вековна история. Както разбрахме от местните, в миналото то е било важен пристанищен център в околността. На мястото на сегашния фар някога се е издигала антична крепост, а в района около нея е кипял живот. В сегашно време някои от намерените древни артефакти се съхраняват в двора на малката църква „Св. Димитър“, която се намира в централната част на селото. Открихме я лесно и определено си заслужаваше да я разгледаме.

Всъщност от нея започва и черният път, който трябваше да ни върне в изходната точка на маршрута. Поехме по трасето надявайки се да открием и по него нещо интересно. Разбира се то беше в пълен контраст с първата половина от разходката до Емона. Вместо обширни морски гледки и прибоя на вълните се насладихме на гъсти гори, изпъстрени с обширни ливади. А сред „оглушителната“ тишина наоколо, из тучните равни поляни, спокойно си пасяха множество крави.

От време на време релефът ни подаряваше по някоя панорамна гледка към морето, за да ни напомни, че то е съвсем наблизо. Преминахме и край няколко изоставени постройки с неясно предназначение, но построени на точното място. Заобикаляйки ги, се озовахме на може би най-красивата гледка през целия маршрут. Отправяйки поглед на юг, пред нас се разкри цялото обаяние на Бургаския залив. А там, в неговата най-далечна точка, се открояваше гористия силует на Маслен нос – мястото, където Странджа целува морето.

Беше късен след обяд, когато достигнахме отново комплекс „Елените“. Пътят ни изведе в неговата най-западна част, точно при входа на хотел Роял Касъл. Поехме по асфалтирания път надолу и преминавайки през един еднотипен бетонен „квартал“ се озовахме там, където започна нашето морско приключение.

Препоръки: По маршрута няма чешми, което предполага да разполагате с достатъчно водни запаси за цял ден. Изберете тихо и спокойно време за разходката си и бъдете изключително внимателни под висящите скали на нос Емине. Черният път между Елените и Емона, въпреки че на места е леко каменист, е идеален за изминаване и с планински велосипед.

Основни данни за маршрута:

Степен на трудност: 4/6

Обща дължина: 23 км

Време за изминаване: 9:00 ч

Най-ниска точка: 0 м

Най-висока точка: 160 м

Изразходвана енергия: 2600 kcal

GPS трак: изтегляне